От обич към *Слънчо

Ще спра да нося очила -

нека слънцето ме заслепява!

Но знаеш ли... жадувам твоите лъчи -

от тях не ме болят очите...

Болят ме устните. Ръцете ме болят.

А с тях и кожата, и сетивата.

Ако не те долавят по себе си...

Когато липсваш

Притварям очи и отварям сърцето си...

Вдишвам липсата ти и издишам любов...

Душата ми трепти като пламъче на свещ,

като струна на китара...

И ти си нейният резонанс...

Записано по дланите

Не ми е нужно много. Само мъничко - да знам,
че мислено към мен понякога ще се обръща.
И, протегнал длани през прозореца си - към дъжда,
лицето и косите ми в представите си ще обгръща.
Че някога, безсънен във нощта,
наум ще преразказва самосъчинената ни приказка.
Ще си припомня виното. И шоколада. И свещта.
И цигарите, догарящи във пепелника...
И как без угризения крадяхме от съня,
докато прогонвахме умората от сетивата си,
защото някак си ни плашеше деня -
предимно нощем хранехме душите си...
И как по изгрев се сбогувахме един със друг,
докато небето още в розово прелива,
а облаците му - същински захарен памук,
копнеж по устните събуждат и приспиват...
Не ми е нужно много. Само малко - да почувствам пак
усещането за безвремие и бездихание,
докато говорим без изричане на думи и без глас,
а с очи и пулс, с мажорните си длани...
Защото там - по линията на живота,
докато пръстите му изучаваха ръката ми,
Той записа името си (неволно, може би, нехайно),
а аз неволно го оставих...без да го изтрия.
И съвсем нехайно написах първата буква наново -
просто... за да бъде главна.
Да бъде главно "И"...