Посветено: на едно слънчево главно И.
Здравей, Любов!
И аз те чаках (като много други)...
Канех те на сутрешно кафе
и неведнъж ти пекох сладки,
подбирах най-ароматния чай за теб...
Но ти не дойде.
Нямаше те и в самотните ми вечери...
А те търсех. И те виках. И те чаках....
Здравей, Любов!
Сега - Добре си ми дошла!
Не те очаквах точно днес, но заповядай...
Прощавай за неугледния ми вид,
за празната трапеза и за безпорядъка наоколо...
Седни спокойно, настани се...
(Топло е поне в сърцето ми.)
А щом си тук, лесно ще се справя с хаоса...
И аз мечтаех за тебе, Любов!
И рисувах образа ти - с моливи и с четка.
Измислях ти също понякога имена,
но никое не зазвуча наистина...с гласа ми...
Обричах сънищата си на теб, Любов.
Обричах себе си....да те дочакам
и да се съхраня такава, каквато съм,
дори да стана по-добра – да те заслужа.
Но Ти..... Ти си много повече, Любов!
Много повече от всичко чакано и измечтано...
Много повече от всичко, което съм търсила,
повече от всичко, което съм дръзвала да пожелая за себе
си...
Сега искам само едно –
да съумея да те задържа
и да те накарам да повярваш в мен,
както вярвам аз - че този път си истинската.
Обичам те, Любов!
И като послеслов:
признавам ти, че те ценя като живота си...
А всъщност ти си именно това –
превръщаш се в смисъл
на живота ми...
