До кога?

Поставям електрическата си четка за зъби да се зарежда и се замислям как самата аз имам нужда от нов заряд.... от онова, вероятно познато на всички, усещане за преминаващ през тялото ток, който възбужда всички нервни окончания на сетивата, алармирайки „ОПАСНО ЗА ЖИВОТА!”.

„Хората сами избират да бъдат нещастни...” – просто цитирам изречението, с което преди два дни една книга буквално ме погълна... Не констатирам, че съм нещастна. Не! (Напротив - има толкова много неща в живота ми, за които многократно съм се определяла като щастливка...) Просто търся някакво логично обяснение за това как, когато привидно имам всичко, се чувствам... празна... гладна и жадна... Настървена за емоции. Наболяла за случвания. За трупане на запас от онези мигове, които с времето отлежават под формата на специални спомени –  съкровени и скъпи...

Започнах все по-често да поглеждам към куфара си, затова го натъпках с ненужни вещи и го натиках под леглото. Така ще бъде на сигурно разстояние от входната врата, докато аз съм несигурна в желанията си.

Научих се да пия уиски и да придобивам мъжки маниер – в подтискането на чувствата и отношението към връзката си. Привиквам да не търся взаимност.

Харесва ли ми? До кога?

...различни...

Тази зима е друга –

по-вълшебна, влюбена и романтична…

Явно носи теб и мен в утробата си,

оплодена от предишните ни три сезона на обичане…

Тази зима валиш върху мен

и за пръв път нямам нужда от сняг -

също толкова нежен, лек и желан си;

също толкова чиста и бяла ме правиш

Тази зима разпалваш огньове във мен,

които стоплят всичките камини на душата ми,

а в очите ми изгряват коледни звезди,

загледан в тях когато ме целуваш…

Тази зима ме затрупва с чудеса

и преспите в кръвта ми се разтапят на талази.

Камбаните не спират, и не спират да звънтят -

отекват в мен като любов, копнеж, безбрежност…

Тази зима е друга.

Тази зима аз съм друга –

по-вълшебна, влюбена и романтична…

С посвещение и послеслов

Посветено: на едно слънчево главно И.

Здравей, Любов!

И аз те чаках (като много други)...

Канех те на сутрешно кафе

и неведнъж ти пекох сладки,

подбирах най-ароматния чай за теб...

Но ти не дойде.

Нямаше те и в самотните ми вечери...

А те търсех. И те виках. И те чаках....

Здравей, Любов!

Сега - Добре си ми дошла!

Не те очаквах точно днес, но заповядай...

Прощавай за неугледния ми вид,

за празната трапеза и за безпорядъка наоколо...

Седни спокойно, настани се...

(Топло е поне в сърцето ми.)

А щом си тук, лесно ще се справя с хаоса...

И аз мечтаех за тебе, Любов!

И рисувах образа ти - с моливи и с четка.

Измислях ти също понякога имена,

но никое не зазвуча наистина...с гласа ми...

Обричах сънищата си на теб, Любов.

Обричах себе си....да те дочакам

и да се съхраня такава, каквато съм,

дори да стана по-добра – да те заслужа.

Но Ти..... Ти си много повече, Любов!

Много повече от всичко чакано и измечтано...

Много повече от всичко, което съм търсила,

повече от всичко, което съм дръзвала да пожелая за себе си...

Сега искам само едно –

да съумея да те задържа

и да те накарам да повярваш в мен,

както вярвам аз - че този път си истинската.

Обичам те, Любов!

И като послеслов:

признавам ти, че те ценя като живота си...

А всъщност ти си именно това –

превръщаш се в смисъл на живота ми...

..от онези вечери..

И пак е от онези вечери,

в които ми се иска да избягам...

Не, не съм Пепеляшка...

Друга героиня съм. В друга приказка.

И друг е моят бяг - не от теб,

а към теб съм устремена...

От онези вечери е,

в които пак съм „тук”, а ти си „там”

и, разделена помежду ни,

луната ми е чужда и безплътна,

а звездите... те пък сякаш са угаснали...

Затова ще тръгна.

Идвам да те взема -

заедно да полетим, да ги запалим...

(Нали един от двама ни ще се опита да ги изброи,

докато в нощи като тази непрегръщан ще заспива…)

(Не)Сезонно

Есен е - както се пее "умиращ сезон"...

За мен обаче е сезон на прераждане.

Обичам лятото, но не тъгувам по него.
Последното превърна душата ми в слънчев колектор

и насъбрах толкова топлина и енергия,

че не се боя от студа...

А и вече има кой да ме топли.

Има кой да разтрива измръзналите стъпала

и да лекува с целувки напуканите длани.

Имам любов! Имам любим човек до себе си!

Обичам истински! И съм обичана!

За пръв път ще има "нашето местенце".

Ще бъда посрещана след работния ден,

ще посрещам и аз,

понякога ще изпращам...

Ще има сутрини, когато (все още по тъмно) ще пия чая си сама,

но и вечери на споделено вино...

Най-сладко ще е обедно-следобедното ни пробуждане,

правенето на любов и излежаването след това,

докато Той решава да приготви кафето...

Косата ми по-рядко ще ухае на парфюм

и все по-често на изпаренията в кухнята,

но това няма да ме кара да се чувствам по-малко женствена...

Есен е... Поредният сезон за чудеса.

Няма цветя и листа в зелено,

но има кестени и клони,

през които слънцето по-лесо прозира...

Има дъжд - дъждът е музика.

А аз обичам музиката,

за Него пък е начин на живот...

Есен е... Съвсем в началото.

А аз съм нетърпелива - ще посрещнем ли заедно и зимата...

В очите ми вече гори бенгалски огън...

Жалко, че Той тази нощ се заспи, без да го е видял...

Ново начало...

Представям си как нареждам нощното шкафче

и прибирам в него несънуваните сънища -

хубавите най-отгоре, за да бъдат на лесно, когато те няма,

а под тях - кошмарите, които смятам да затрупам с книги..

Искам сетивата ми да бъдат празни само за теб,

да запълниш всичките ми сензори и възприятия... прилежно

(както ще обзаведем празните стаи в новата си квартира...).

Възглавниците ни ще бъдат пълни с детелини,

а завивките ще бъдат макове поле,

в което от любов ще се изпада във забрава...

Анатомично ще е щастието...

И по тавана ще разцъфват слънчогледи

при всяка целувка на *Слънцето с неговата *Светлина

Ще има музика вместо нощни лампи.

И много свещи, запалени от пламъка на твоята и моята душа...

Рисувам любов

Рисувам със сърцето си.

Основният цвят е Любов.

Гумата е непотребна

(не искам нищо да изтривам).

Използвам себе си за платно.

А по него твоят образ пресъздавам...

... да ме обичаш...

Продължавай да ме обичаш - като живота си!

Вдишвай ме с цигарения дим, за да изпълня дробовете ти.

Отпивай ме с виното, за да опияня съзнанието ти.

Попивай ме като дъжд по голата си кожа,

за да измия от теб ежедневните сиви следи.

Откривай ме - в несподелените ни вечери

и в утрините, когато съм притихнала до теб.

В празнотата на ръцете си и пълнотата на сърцето...

Почувствай ме! Не спирай да прегръщаш!

Притегли ме по-силно до себе си и ме задръж така...

Сътвори ми кафез тук, на земята,

защото от цялата тази любов ръцете ми започнаха да се превръщат в крила....

Почти нереално

Препускаш през вените ми като митичния Пегас

и превръщаш кръвта ми в извор на жива вода -

разливаш я, а после пак я събираш -

да извая от нея златната ти юзда...

За да се понесем към Хеликон, да изкачим Олимп

и там - под звездонебесата,

където случват се и гръмотевиците, и дъжда,

да случим себе си... да случваме двама живота.

И да го наситим с нашите мълниеносни чудеса!

Предсънно

Нощта ме е облякла в синята си рокля.

Наметнала ме е със шал от нишки с избродирани звезди.

Разлива в шепите ми най-вълшебните си сънища,

с които да наплискам двете си очи.

Разресва ми косите и вплита в тях луната.

Присяда кротко до леглото ми и влюбено мълчи,

докато разказвам и на нея, и на тишината

за Теб, за Обичта...

...и как от вас сърцето ми не може да заспи...

Навярно днес и тя ще си остане будна.

Ще помечтае, докато не се стопи.

А после босонога ще се втурне

към изгрева - и тя свой Слънчо* да лови...